Представяме ви откъс от биографичната книга на „Николета Лозанова, професия Икона”. В над 260 страници разказваме историята на момиче, което се превърна в посланик на красотата. Момиче, което през последните десетилетия задава тенденциите за стил и мода. Показва ни и какво означава да си щастлива семейна жена, майка и бизнесдама.
Николета Лозанова самоизгражда света си, притежава увереност, умее да сбъдва желанията си и да продължава напред с лекота. Тя не задълбава в проблемите и не се вторачва в негативното.
НИКОЛЕТА: НЕ Е ДОСТАТЪЧНО САМО ДА ОБИЧАШ
Имам познати, които са нещастни в любовта – те са влюбени в някого, а този човек е влюбен в някой друг. Най-хубавото е да се чувстваш обичан, не е достатъчно само да обичаш. Може би нося нещо в характера си, защото има доста жени, които не знаят как да се държат с мъжете. Понякога дори отговарям на есемесите, които приятелките ми получават от мъже. Първоначално ме питат дали изпратената реакция не е прекалено груба, а после ми благодарят за нея. Аз не искам мъжът ми да се чувства така, все едно живее с майка си – да вижда в мен жена, която трябва да му готви, чисти, пере и оправя куфарите. Много жени са такива, аз не съм. Направо ми е противно, когато някоя двойка е седнала някъде на заведение, независимо от колко време са заедно, и жената започва да го гали, да го целува. Никога не съм била такъв тип жена и няма как да бъда. Ако трябва да го правя, ще бъде фалшиво, няма да съм аз.
Не става въпрос да бъдеш студена и дръпната, да се цупиш и да капризничиш. Просто трябва да си поставиш границите и да се държиш естествено.
Не обичам да готвя, случва се да го правя, но когато съм в настроение. Още като бяхме семейство с Валери, имаше хора около нас, които помагаха в домакинството ни, а когато се появи малката, търсехме детегледачка. Попадали сме във всякакви ситуации, случвало се е да отидем на интервю в агенцията и в момента, в който кандидатстващите ни видят, да изпаднат в някакви възторзи. Една жена звънна на внучката си, за да ѝ каже, че ще работи за Валери Божинов и Николета Лозанова, още преди да сме я наели. Щастлива съм, че през годините при нас са работили само качествени хора, не е лесно да пуснеш в къщата си непознат. Особено с детегледачката трябваше да сме много внимателни, поверявахме ѝ най-ценното си. Днес се шегуваме с мои приятелки, че аз съм идеално жури за детегледачки.
Внимателно и отговорно подбираме хората, защото те стават част от семейството ни. Доста дълги години ни помагаше една дама – Поли, беше нещо като наш иконом, а аз я бях приела като своя майка, с нея сме приятели и до днес. Живееше навсякъде с нас, денонощно, идвала е в Турция, в Кипър. Всичко съм ѝ споделяла, много добър човек е. Когато Никол поотрасна и стана самостоятелна, вече не се нуждаехме от такъв човек, но и до днес се срещаме и понякога с Никол прекарват време заедно.
Перфекционист съм и имам мания към чистотата, не мога да оставя нещо зацапано, най-малкото петънце ме дразни. Всичко трябва да е подредено, дрехите ми да са наредени по цветове. Ако едни дънки не са сложени на закачалката както трябва, се дразня.
Аз обзаведох къщата, в която живеем сега. Избрах всичко по каталог, без да съм го виждала на живо. И въпреки риска се получи добре. Стилът на интериора е минималистичен, семпъл и изчистен. Любимите ми цветове са бяло и телесно бежово и навсякъде вкъщи е така. Изобщо не ми харесва идеята, че ако семейството има момиче, стаята му трябва да е в розово, а ако е момче – всичко да е в синьо. Не обичам барокови елементи или стил Versace, влудяват ме, не харесвам джунджурии по рафтовете. Едно време майка ми държеше чашите от сватбата им с баща ми в секцията, не мога да си го представя сега, но тогава такава е била традицията. Тя и до днес събира разни неща, а баща ми колекционира бутилки алкохол. Всеки път ги питам защо не ги изхвърлят, само събират прах, но в крайна сметка не мога да им се бъркам, това си е тяхната къща.
Обичам естествени цветя в саксии, купувала съм си, оставали са вкъщи за един-два месеца, след това обаче започват и те да ме дразнят и ги пращам на майка ми. Бях взела една огромна палма за хола, стигаше до тавана, мислех си колко добре ще се впише в него. Сложих я в хубава кафява кашпа, но след около месец и тя започна да ме дразни и отново се превърна в подарък за майка ми. Дори картини нямаме, бих сложила една-две, не повече, но все още търся подходящите. В спалнята имах огромно огледало, което ми бяха направили специално. Половин година стоя и го разкарах, не мога да понасям никаква претрупаност.