СТЕФАН ВЪЛДОБРЕВ И ШАМАНСТВОТО НА ОПТИМИЗМА

Той е актьор, композитор, автор, изпълнител на песни и едно от най-ведрите присъствия на музикалната сцена у нас. Концертите му са емблематични с положителния си заряд, танците и близостта, която просто съществува между него и публиката.

През 2021 г. излезе последният албум на Стефан Вълдобрев и "Обичайните заподозрени" „Жълт код”, а наскоро БГ Радио обяви, че групата е номинирана в три категории в Годишните си музикални награди – за БГ песен с „Голяма работа”, за БГ група и за БГ албум.

Дни преди концерта се свързах със Стефан Вълдобрев с покана да разкаже за своя selfmade път – за детството, в което изграждаме бъдещите си проекции, за спомените, които пренасяме като възрастни, за условията, в които характерът ни се развива, за припознаването на таланта и способността да му дадем възможност и пространство да твори, за трудните моменти и моментите, усещани като благословия, за добрите навици, които движат напред.

Той не се забави с отговор, но сподели, че откакто през 2020 г. е издал „Книга за песните”, много трудно успява да говори в интервюта за живота си по начина, по който го е описал на страниците. Предложи ни да споделим с читателите си откъси от книгата. Благодарим му!

Подборът им беше истинско предизвикателство за нас, защото историите на Стефан са пълни с живот и чувства, с размах и движение, с усещане за едновременно проникване в отминалото, но и прелитане към бъдещето. Насладете им се:

***

„Когато съм се родил, нашите взели апартамента, в който живеехме. Кредитът бил огромен и почти покривал и двете им заплати, но тогава майка видяла обява за пиано на изплащане, изтеглила нов заем и го купила. И така апартаментът дълго стоял гол и необзаведен, но пък с пиано в средата. И двамата изпитваха почтителна любов към музиката, а всъщност професията им беше да конструират машини и поточни линии за направа на вина и всякакви консервни продукти. Инж. Костадин Ст. Вълдобрев, инж. Мария Ив. Вълдобрева – така пишеше на пощенската ни кутия във входа на блока. Татко държеше в килера стара „Кремона” без струни, купена в гимназиалните му години в Казанлък, където отишъл от родното си Шейново. Никога не съм го виждал да свири на нея. Пееше в мъжки хор, но не обичаше да се показва, беше много сдържан. Майка пък, влюбена в музиката, като ученичка ходела пеша по четири километра и обратно в двуметровите преспи на лютите велинградски зими, за да не пропусне редовните си уроци по пиано, защото единственият инструмент бил в центъра на града. Дала си дума, че когато някой ден роди деца, първото нещо, което ще му осигури, е да имат пиано вкъщи. Сестра ми Ива, която е с пет години по-голяма от мен, беше много старателна. Аз започнах при същите учители, но бях пълната противоположност – разсеян и недисциплиниран. Сменяха ми преподавателите с надеждата да се вразумя, накрая ме записаха дори на частни уроци при корепетиторката на операта Савина Кулова – много фина и търпелива жена. Отивах в нейната къща с нотите под едната мишница и с топка под другата, заставах пред вратата и едвам докосвах звънеца, за да не може да чуе тя краткото „дзън”, а на мен съвестта ми да е чиста, че съм се явил на урока. Изчаквах една минута на стълбите и отпрашвах към стадиона. 

  Футболът беше единственото, което владееше мислите ми. Бях обсебен от него. Имена на отбори, играчи, резултати, статистики, световни и европейски шампиони, Тото 1… Всяка сряда сутрин ставах рано, за да се редя пред РЕП-а на опашка за вестник „Старт”. На последната страница публикуваха цветна снимка на някой известен тим. Изрязвах я и я лепях в албум, прилежно описана и подредена до другите безценни фотоси. Ако не ритахме на тренировъчните игрища, играехме на поляната до стадиона. Ако не бяхме на тревата, тогава пред блока. Ако сме на училище, в междучасията – на цимента в двора. Именно там един от скаутите на „Берое” ме видя и ме покани да се присъединя към детско-юношеската школа. Дясно крило, седми номер, по-скоро дребен за възрастта си. Силата ми беше в спринта – пусках топката напред, изстрелвах се след нея и центрирах. Но в повечето случаи сам навлизах в центъра, за да си завърша атаката с гол. На едно градско първенство баща ми седял наперен от гордост до тъч линията, слушайки коментарите на футболните спецове наоколо: Футболист не станах, но пък именно футболът  по някакъв парадоксален начин беше причината за първите ми композиторски опити.” Гледай го тоя, малкия, страшен футболист може да стане! Ама имал някаква загубена майка, дето иска да го прави диригент. 

*****

„Истината е, че постоянно размишлявах върху природата на нещата. Часовете на беснеене и калпазанщини по улиците се редуваха с някакви странични състояния на съзерцание. В други стихотворения се стигаше до още по-голям драматизъм – директно обвинение към съдбата: Римувах на поразия каквото ми падне:с „с „не ще ти бъда роб”… с   Тези, последните рими най-вероятно са свързани с „въпроса за човешката тленност”, който ми се стовари един следобед, докато учех на бюрото, зяпайки през прозореца. Помня много ясно момента на осъзнаването на факта, че човекът, както всичко в природата, е смъртен, и вцепеняването ми от това откритие. В шести клас точно бяхме наблегнали на физиката и химията, учехме за планетите, звездите и космоса, а също така за молекулите, атомите, ядрата и електроните. И на мен ми изглеждаше като да има много проста връзка между тези неща. На бюрото лежаха една пластмасова линия и един жълт молив HB. Мислех си: добре, значи те са изградени от милиарди молекули. Около атомните ядра в тези молекули обикалят електрони. Точно както на рисунката в учебника по физиката, планетите обикалят около звездите. Не е ли възможно вътре в молива да има поне едно микроскопично и невидимо за мен слънце, със земя, въртяща се около него, на която да кипи живот. Хората се разхождат, дишат, мечтаят, обитават градове и държави и не знаят, че в момента ги държа в ръката си. И в същото време не е ли възможно нашата Слънчева система да е една микроскопична молекула и всичко, което виждаме нощем на небето, да са останалите молекули от молив, който някой човек в този миг държи в ръката си. И краят на нашата Вселена, който дори не можем да си представим, е всъщност краят само на този молив. След него има детска стая, апартамент, блок, квартал, кино, цирк, парк и така нататък… И всъщност какво е нататък? И къде е краят на всичко?     Такива въпроси могат спокойно да объркат детския ум и аз обикновено гледах да изляза навън и да се спася с нещо разбираемо и просто – футболната топка”.Съдба, ти пак ме измами, ти пак спечели, ти пак победи… „смях мазен” пиянски сарказъм”, „дори в моя гроб” „Обичам морето и мирис на свежа трева, звездите обичам, обичам света” „обичам снега, обичам небето, обичам деня, обичам нощта, живота обичам – и тъжен, и весел, обичам живота, обичам смъртта”.  

*****

„И аз си избрах китарата. Свалих от пирона в килера старата китара на татко, просто да се пробвам. Той намери някакви ръждясали струни и ги сложи. Странно, но за първи път я държах в ръцете си, а тя беше стояла през цялото време там. Поразпитах из града, разбрах, че има школа по китара, точно до Старозагорската гара в Дома на транспортните работници, и се записах. Учителят, Куцаров, беше изненадан, че не си нося инструмент. Аз пък – изненадан, че трябва, понеже мислех, че те имат инструменти. В съседната зала се намираше репетиционната на една местна рок група. Минавах често оттам, бях ги чувал какъв шум вдигат и с целия си акъл мислех, че отивам да уча електрическа китара и да ставам групар. Куцаров ми обясни, че той преподава класическа китара – с найлонови струни, с постановка, с ноти. Айде, пак ноти!, помислих си, Няма отърване! Но отидох вкъщи, смених металните струни на „кремоната” и се върнах. Оказа се, че грифът ѝ е тесен, наложи се да купим нова. Започнах постепенно с уроците и се влюбих в този инструмент. Беше толкова чист, толкова благ, мек, хармоничен, когато свириш с пръсти, и толкова дрезгав и мощен, когато го шамаросваш с акорди. В школата не се учеха акорди, но синът на наше приятелско семейство ми преснима на ксерокс неговата тетрадка с пръстовка, грифове, позиции и барета и тези няколко листа се превърнаха в моя библия.
Поглъщах я жадно, неуморно, денонощно и всичко това ми доставяше неописуема наслада. Не знам как изобщо съм успял да се подготвя за изпитите в гимназията, но някак стана, приеха ме.
В самото начало не беше минал и месец от първия учебен ден, организираха някакво тържество. В училищата тогава често се правеха такива вечери на талантите с енигматичното заглавие: „Преглед на художествената самодейност”. Тъкмо бях научил няколко триакордови хита на Елвис Пресли, но вариантите им с български текстове. Качих се на сцената и започнах – с всичките му чупки в краката и кръста, с тембъра, с полуусмивката и с поклащането на главата. Още след първите няколко такта усетих как разпилените погледи на момичетата се събраха напред, фокусираха се в мен, а цялата зала започна да се движи и да тактува в ритъма. И тогава, в този момент, пеейки и наблюдавайки реакциите, си помислих: Ето това искам да правя до края на живота си – да бъда на сцена и да въздействам по такъв начин!”

*****

„И както винаги, имах все същия проблем – прагът ми на внимание достигаше максимум до двайсетина минути, толкова можех да издържа. След това концентрацията се разпадаше, аз се зазяпвах навън и се отнасях нанякъде. А всички знаеха, че годината е много важна. Взимаха се по петдесет-шейсет нови думи на ден, наизустяваше се сложна граматика, огромно количество материал. Едно нещо да изпуснеш и вече си изтървал процеса. Но ми намериха цаката. Решиха проблема по много интелигентен начин. Предложиха ми вечер да вадя текста на някоя нова песен, да я разуча и на другия ден да я изпея пред класа, обяснявайки смисъла на непознатите думи на съучениците си. Във времена на пълно информационно затъмнение и несъществуващ още интернет това приличаше на труд, равностоен на пренаписването на апокриф от монах в средновековен манастир. Но какво блаженство бяха нощите, прекарани с ухо, долепено до касетофона, с китара в ръка и два дебели и тежки речника пред мен!”

 *****

„Докато не се записах в „Съвременник”, театърът не беше вдъхновение за мен. Но когато се ориентирах в обстановката и намерих мястото си в колектива, нещата започнаха да стават много интересни. Досега заниманията ми с изкуствата бяха самотни – четене, писани, упражняване на пианото, на китарата, а тук всичко ставаше с общи усилия като във футболния отбор. Освен това беше шумно и забавно. Можех да бъда всичко, което поискам – и клоунът от цирка, и индианецът, и скитащото по улиците момче, и дясното крило, и рок звездата, и любовникът, и поетът… всичко без ограничения. Каква сладка лудост беше театърът! Едни хора се качват на някаква платформа, отсреща ги гледат други хора. Между тях има споразумение – първите хора ще се правят на различни хора, а вторите ще им вярват. Как да го обясниш логично?  Във всички изкуства досега намирах поне зънце практичен елемент, а театърът беше мистерия. И някак естествено се случи така, че театралната сцена стана магнитът, около който се полепиха всички останали мои страсти и търсения. А самото читалище „Родина” се превърна в център на моята вселена.”

*****

„До 1989 г. светът беше разделен на две и аз през цялото време изпитвах усещане, че обитавам грешната половина. Да, духовността се издигаше на пиедестал. Но колко по-голям беше култът към стените и границите. Не разбирах защо. Човек, който се занимава с творчество, е алергичен към всякакъв вид, ограничения, забрани, бариери. Нашето поколение бяхме птици, отглеждани в златна клетка, заключена на топло в килера. В един момент клетката се строши, килерът се отвори и ние полетяхме свободни, но се оказа, че пред нас е джунгла. И изведнъж много от птиците се превърнаха в зверове или влечуги.”

МАЙ

„Бях много близо до идеята за радиофоничност. И веднага щом стана готова, я взех и отидох в радиото. Тогава в България имаше само едно радио и само една телевизия, затова на Българско национално радио му казваха „радиото”, а на Българска национална телевизия – „телевизията”. Нямах никаква представа какво се прави и как се процедира. Не зная дори и какви неведоми импулси ми бяха дали кураж да се появя там, но седях отпред до пропуска с една обемиста ролка в ръка и се озъртах. Кого търсите? – ме попита жената. Ами, нося една моя песен за предаването „12+3”. Може ли да се обадите на водещия? Жената ме изгледа с най-учудения поглед на света.
***
На следващия ден по обед чух „Май” да звучи по радиото. Паметен ден в живота ми!”

*****

ОБИЧАМ ТЕ, МИЛА

***

„Тя не пасваше по никакъв начин на концепцията, която бях измислил за албума, но интуицията ми показваше, че съм длъжен да я включа. Така или иначе първите албуми винаги са с най-много влияние. Там младият човек иска да изложи пълният арсенал от намеренията си и да покаже всичко, което го е вдъхновявало. Имаше изобилие от стилове – гръндж, рокендрол, джаз, имаше също класическа, реге, психаделична и инструментална композиция, защо пък да няма и една песен с фолк елементи. Трябваше обаче да променя доста неща в аранжимента, за да стане повече от това, което беше досега – мелодия за връзка ключове и гребенче. Добавих твърдите китари на Иван, аз изсвирих акустичната, сложих хип-хоп бийта на Стунджи, баса на Крайчовски, реших, че хубаво би седяла и гъдулка, като много отличителен български инструмент. Хрумна ми, че би било добре да се вкара и леко театрален елемент – песента да започне с кратък спор и разпяване, все едно пеят улични музиканти.  После прибавих и едно обръщение: Хей, хей, гръндж генерация…  хепи, хепи… весела нация. Не знам дали беше необходимо, но истината е, че през цялото време ми се струваше, че песента е твърде семпла, и исках да я натоваря с повече смисъл. После избрахме с Камен още два от куплетите, които бяхме съчинявали в буса, като внимавах умишлено да са в същата староградска стилистика на първия куплет: Влакът идва в късен час, от любов съм окрилен и за тебе пея аз - ти звезда на моя ден. На морето, на небето, на Земята, на реката, на любовната могила ще те целувам, мила… Прелест. Поетически връх!

***

ЕДНО

„Беше краят на ноември. Току-що бях приключил в „Рай”. Една вечер се връщахме от някакво гости и някъде по пътя Яна ме спря и ми каза, че чакаме бебе. Който мъж може да опише усещането си в такъв момент – да го направи. Който може да побере тази велика емоция само в десетината хиляди думи от човешкия речник, нека пробва. Аз опитах, но как да обемеш мислите си за абсолюта в четири куплета с припев.
    Исках с този текст да се обърна към всемира и да му кажа, че колкото и той да е необятен, все пак ние крехките и временни хора, сме способни на нещо, за което стихиите мечтаят, но не им е отредено. Луните обикалят около слънцата си, но не могат да ги доближат и целунат. Вълната отива до брега, оттегля се, следващата я прескача и подминава. Очите на лицето няма как да се погледнат взаимно и седят самотни едно до друго. За две пролетни реки общото корито е тясно, съберат ли се по пътя си – преливат. А две съседни скали чакат слънцето да ги прежули, за да могат след милиони години да се отронят и да се съберат долу в урвата. Невъзможното сливане. Само ние, хората, можем да слеем двете си тела в едно и да оставим на света наш образ и подобие.
      Това е един от най-малко редактираните ми текстове. Обикновен поправям, премислям дълго. Тук съм се оставил на стихията, думите са сурови и непипнати, така, както са се отприщили в началото.”

***

***

„Фойерверк се завъртя в ефира и беше на първо място в класациите в продължение на седмици. Но не това беше най-важното. Най-важното за мен е нейното дълголетие. Това, че се превърна за публиката в една от най-знаковите ми песни. Програмна, бих я нарекъл. И понеже, и аз гледам на нея по същия начин, това отношение страшно ме радва. Тя е задължителна в сетлистите. И е сред най-желаните, най-обичаните, най-цитираните. Виждал съм пасажи от текста татуирани върху ръката на момиче. Виждал съм татуиран слънчоглед на гърба, а под него надпис „Фойерверк”. Виждал съм целия втори куплет, инкрустиран красиво на покани за сватбено тържество. Както споделям по време на концертите, когато записахме песента и я чух смесена, си я представих като песен за първи сватбен танц. Вечната история на двама млади, които тръгват боси на дълъг път.”
****

ПО-ПОЛЕКА

„Книга за песните” най-вероятно нямаше да я има, ако я нямаше и „По-полека”. С появата си тази песен преобърна всичко. Изведе ме в кристално чиста орбита. Осигури ми най-красивите мигове в музиката до този момент. Светлината ѝ беше толкова силна, че успя да освети и останалите мои песни, да припомни техния собствен блясък, да им даде нов смисъл, да вдъхнови следващите. И в крайна сметка, да стане причина за дългите турнета, препълнените зали, стотиците концерти, срещу, разговори и незабравими моменти на радост с десетки хиляди прекрасни хора през последните години.”

***

“Как стана така, че толкова много хора се припознаха в „По-полека”? Къмпингари, артисти, родители, деца, ученици, учители, баби, дядовци, хипстъри, банкери, бизнесмени, мултимилионери, свещеници, монаси, лекари, аптекари, адвокати, съдии, журналисти, компютърни специалисти, министър-председател, политици, кметове, чиновници… всички ми споделяха страстно емоциите си. И винаги с усмивка на уста.
    Може би е било някакъв копнеж за нормалност, не знам”.

*****

СЕВДАНА

***
„През януари 2019 г., когато започнах да пиша тази книга, заминах на юг, в един прекрасен хотел в котловината между Пирин и Родопите. Чаках този момент отдавна – деня, в който  ще изключа си изключа телефона задълго. Извадих апарата от джоба, за да натисна бутона, и точно тогава видях на дисплея позвъняване от Лили. Вдигнах Отсреща чух винаги бодрото: „Здравей! Как си!, след това продължи да ми разказва за новия си проект. Как отдавна искала в знак на почит към българската класическа музика да направи една разработка на някое стойностно произведение от класиката, което да превърне в песен. Спряла се на инструменталната пиеса от 40-те „Севдана” на композитора Георги Черкин и помолила Живко Петров да се заеме със съвременната оркестрация и аранжимент. Живко ми я изпрати още същата вечер. Прелест. Истинска прелест. Идеята на Лили беше страхотна. От онези, които веднага те зачовъркват и обсебват мислите ти. Изоставих книгата и през следващия месец работих единствено върху текста на „Севдана”.

*****

“Книга за песните” завършва с историята на “Лепило за брада” и с писмо до децата. В него Стефан Вълдобрев пише: 

 „Ако няма метафори, думите не могат да съградят поезия. Ако няма метафори, хората не биха могли да се справят с живота. Метафората е лепилото в поезията. Метафората е и лепилото в живота.”